Публикуваме този текст с любезното разрешение на TED.com. Оригиналният материал можете да прочетете в блога на TED.

Тъй като въпросите са 10, а Сър Кен Робинсън отговаря изчерпателно, ще пускаме по един въпрос и един отговор. Е, обещаваме, да не го правим всеки ден, така че да може да изпитате удоволствието от четенето.

За първи път в поредицата въпроси и отговори, зададени от общността, TED и Reddit обединяват усилията си, за да зададат всякакви въпроси на експерта по креативност Сър Кен Робинсън. Феновете на TED се присъединиха към Reddit, за да публикуват своите въпроси и за да гласуват за въпросите, зададени от други. Днес, ние зададохме на Сър Кен Робинсън 10-те въпроса, спечелили най-много гласове. Ето неговите отговори:

Изпратен от kunjaan

Какъв, според вас, е правилният начин да се оцени/класира академичното представяне на един човек? И какво смятате, че трябва и не трябва да се включи в стандартизирани приемни изпити като SAT?

Сър Кен Робинсън: Само две бързи размишления – първо да попитам защо имаме тези системи за оценяване. Не съм против стандартизираните тестове като такива. Някои неща лесно могат да станат част от стандартизиран тест. Има неща, за които сме се съгласили че са истина, а други – че не са. Има и умения, които или имаме, или нямаме, някои неща или ги знаем, или не, такива, свързани с идеи, под формата на твърдения, и можем да ги тестваме. Ако искам да разбера дали някой знае добре френската граматика и познава добре езика, то в този случай нямам нищо против да се подготви тест, който ще ми помогне да направя правилна преценка. Това е вярно и за сферата на изкуството. В музиката, има много стандартизирани тестове, които дават оценка на компетенции като сръчност при използване на инструмента и познания за инструмента, идеи и умения.

Аз не съм против стандартизираните тестове. Това, срещу което се обявявам е степента, до която стандартизираните тестове, са се превърнали в огромна индустрия, която е съвсем отделена и независима, в повечето случаи, от истинската цел на образованието. И второ, степента, до която асоциираме стандартизирането с повишаване на стандартите в училищата. Сега, всеки е съгласен, че трябва да се повишат стандартите в училищата. Разбира се, че трябва. Но основният инструмент, който се използва за тази цел са стандартните тестове. И проблемът с тях е, че те не успяват да направят едничкото нещо, което ако се случи, ще се повишат стандартите в училищата, и то е да се насочим към развитието на отделната личност.

По-всеобхватният аргумент в случая е, че когато казвам публично образование трябва да имаме предвид, че то се заражда в отговор на индустриализацията, и е развито така, че да обслужва нейните нужди. Ако погледнете на публичната образователна система най-общо, ще видите, че прилича на производителните процеси. И това все още е така – ние разделяме хората по възраст, процесът е изключително линеарен, силно фокусиран върху конкретни видове резултати. И стандартните тестове, по някакъв начин, са великият пример за индустриалния начин на образование. Той няма за цел да открие какво отделния човек може да прави. Той има за цел да намери нещата, към които всички могат да се приспособят.

Почти сме успели да намерим тук баланса, но ще минат години и ще се похарчат милиарди долари инвестиции за разрастването на стандартните тестове в образованието в американските училища, например, но това се отнася не само за Америка, а и за целия свят, и в по-голямата част от света тестовете не са успели да постигнат това, което е трябвало – а именно да повишат стандартите. И ако са допринесли изобщо нещо, то това е снижаването на морала в училищата. И сякаш допринесоха и за ерозията на отдадеността в ученето. В Америка, например, съществуват 30 процента минимум отпадащи от системата на образование по време на гимназиалното обучение – а сред някои етнически групи, процентът е драстично по-висок. Децата биват отблъсквани от училище, от части заради цялата култура, не само самите тестове, но тази на образователната култура, от която тестовете са част.

И така моето становище е, че вместо да стандартизираме всичко в образованието, ние трябва да вървим в обратната посока. Не мисля, че има дете в Америка, или където и да е по света, което се събужда сутрин с мисълта какво може да направи, за да повиши стандартите за четене на своя щат. Те стават от леглото, ако са мотивирани от собствените си интереси и собственото си развитие. Така че съм убеден, че трябва да направим обратното. Мисля, че трябва да персонализираме всичко в училищата. Трябва да търсим начини да направим образованието уместно за всяко отделно дете. Няма друг начин за подобряване на стандартите. В действителност, няма друг начин да го направим в голям мащаб.

А сега проблемът със стандартизираните тестове е, че те са базирани на грешката, която можем да оценим в образованието на децата, както можете да я отчетете и при производството на акумулатори. Но на практика не можем да го направим, защото човешките същества са много различни от автомобилите, имат чувства към това, което правят и мотивация да го правят или не. И всички училища, които знам, че са добри, имат едно общо нещо – всички те имат страхотни учители и са се посветили на развитието на личността на всяко едно дете в училището. А това лесно изчезва в културата на стандартизирането.

Така че аз не съм против стандартизираните тестове по принцип. Според мен могат да играят полезна роля в диагностицирането. Но не мисля, че трябва да бъдат доминиращата култура в нашата образователна система. И мисля, че е в задълженията на всяко отделно училище и всеки един учител е да се уверят, че не са.

Другото, което мисля, е, че трябва да се включи или изключи от тестовете. Ще кажа нещо набързо, ако мислите за това, оценяването се състои от две части, едната е oписание, другата е сравнение. Например ако кажете на някои, че са пробягали 1,609 км за четири минути, това не е оценяване. Просто изявление за това, което са направили. Но ако кажете, че са най-бързите бегачи в Уисконсин или най-бързите на разстоянието от 1,609 км в Уисконсин, това вече е оценяване, защото вие сравнявате какво те могат с това, което другите могат. Съществува някакъв подразбиращ се външен стандарт.

Така че, оценяването винаги се състои от две неща. Има съдържащо се описание и сравнение.

Мисля, че проблемът с повечето стандартизирани тестове или тестовете за преминаване от един клас в друг както и другите форми на оценяване е, че те много често са базирани основно на сравнението и много малко на описанието. И така децата ви имат 6- или 5 или нещо, но не е ясно на никого какво в действителност означава това. Какво значи, че могат да правят? В действителност това, което хората могат да правят, и от каквото се интересуват и каквото са в състояние да направят е от най-голямо значение в образованието.

Като добър контрапунк ще дам един пример – дъщеря ми сега учи в общинския колеж в Лос Анджелис. Страхотен колеж. Това е колежът „Санта Моника”. И е далеч по-добър, според мен, от останалите институции, които са за деца на тази възраст. Но през последните два семестъра тя имаше курс по дизайн и шиене на дрехи. Наистина е нещо интересно, защото както сами знаете правенето на практически неща се подценява в образованието. Всичко е свързано с това да отидеш в университет и да вършиш теоретични неща. Но светът се обръща към хората, които могат да правят неща, а не само да мислят за правенето на неща. А практическите умения като музика и дизайн са изключително трудни.

Една от задачите й бе да ушие дреха. Добре, звучи лесно, но я се опитайте да го направите. Изключително трудно е. Но интересното бе оценяването, което получи – безкрайно детайлно. Съдържаше много конкретни неща, които бе свършила като шевове, илици и усукване на нишката на плата. Оценяването съдържаше може би около 30 много конкретни коментара върху детайлите от нейната работа. И този процес на оценяване бе наистина изключително полезен. Но ако просто си беше предала дрехата и бе получила 5 за нея, ще си кажете: „Добре сега, какво да направя с тази информация?”

Така че ако оценяването е съдържателно и прецизно, подкрепящо и диагностично, аз съм за него. Ако е повърхностно и прекалено опростено, осъдително и не носи никаква информация, то тогава винаги ще изглежда негативно и с погрешни ефекти върху образованието.

Част 1

Част 2